Заповядай в синтетичния свят!
За наркотиците: без конкретика на видовете, дозите и тяхната вреда; без цифри, проучвания и изследвания. Просто моето мъгляво възприятие - как го чувствам, как ги чувствам и как се чувствам.
Сега… може да прозвуча наивно, чак смешно, на някои може да им изглеждам задръстен или дори достоен за съжаление нещастник, патетичен идеалист. В ответен удар, тук се очаква да кажа как изобщо не ми пука и не давам пет пари за чуждото мнение. В днешно време непукизмът е модерен, демонстрацията на пълна неебателност и арогантност е нещо я-ко, а пренебрежението и снизхождението към отсрещния са нещото, което те извисява над него. О, пука ми, наистина… имам предвид, да се върнем на думата, понякога ми пука за чуждото мнение. Пука ми и винаги е мъчно, когато обществото те отхвърли, а пък щастието да намериш съмишленици е неописуемо. Но има и нещо далеч по-важно от това как те възприемат останалите, а именно: да си отстояваш своето, да имаш принципи. Да не се страхуваш и срамуваш от тези принципи. И ако можеш и доколкото можеш да ги следваш. А не да се огъваш и криволичиш като плужек, като хлъзгав червей, в отчаян опит да се харесаш на всички, да угодиш на всички, да изпъкнеш пред всички… а всъщност да си никой, публичен образ без сърцевина… бездушен фалш с много лица…
КАК ЗАПОЧНАСВЪРШИ ВСИЧКО
Някога имах една приятелка; имаше и любов, имаше и раздяла… няма(ше) значение. Веднъж, по-нататък във времето ненадейно се видяхме. Тя беше надрусана. Това беше една от най-грозните гледки, които съм виждал някога. Без кръв, без разпиляни черва, без боклуци, без фрапиращи кадри… беше грозно. Отвратително. Гнусно. “В какво се превръщат хората?” - питах се аз глуповато. Хората, които обичам, които съм обичал… всички. Как се променят, защо се променят, в какво се превръщат… как се случва, къде е повратната точка? Беше много грозно и почти толкова тъжно.
Толкова ми беше неприятно, че ме досрамя да кажа на човека, с който бях “виж, това е една стара приятелка, бях ти споменавал за нея”. После се замислих - чакай, защо да ме е срам? Та нали и той друса…
В един момент от своя живот осъзнах, че всички друсат.
ВСИЧКИ ДРУСАТ
Не, повечето не са закоравели наркомани, не са пристрастени към твърдите наркотици, нито пропаднали зомбита. Не крадат от вкъщи, не продават вещите си. Изглеждат нормални… или почти. Просто периодично вземат по нещо, гълтат по нещо, пушат по нещо, смъркат по нещо… ей тъй, колкото да не е без хич…
Наркоманията вече не е лукс, а масовка. Не е сериозна и плашеща, а несериозна и магнетична. Или винаги е било така? Тя е днешния “лайфстайл”. Не е далечна, мрачна и дълбока, макар че и това го има. Наркоманията вече е битова, ежедневна, срасната с всички нива на младото поколение и децата. За тях е нормално и естествено дотолкова, че въобще не го мислят. Едно 15-годишно сополанче ще ти обясни за “делфинчетата”, “сърцата”, “черешките”, “звездичките” и останалите видове фигурки. Бонбонки! Естествено е като всяко заобикалящо ги нещо… и как ли няма, след като
ТЯ Е НАВСЯКЪДЕ
Дрогата е навсякъде. Ако някога ми носеха банани само по Нова Година, то сега “навсякъде има матр’ял”. Можеш да си намериш кокаин горе-долу със същото усилие, с което купуваш пакет цигари (а тях, междувпрочем, ще ти ги дадат без никакъв зор дори и ако си малолетен). Субстанцията, която можеш да си намериш доста по-лесно от, примерно, любимия деликатес или някоя друга специфична марка от нещо си. КОКАИН ве! За хапове и други благинки да не говорим…
И КАКВО ОТ ТОВА?
И нищо. Тяхна си работа, да са живи и здрави, макар в дългосрочен план последното да ме съмнява. Наистина, тяхна си е работата. Аз не съм никакъв никому, не съм и консервативен до фанатизъм, нито някакъв бабичосан моралист. Дори не съм по-възрастен от “младите” и “децата”, както наставнически ги наричам. Всекиму признавам свещеното право да бъде глупак. Едно от малкото права на този свят, които никой не може да ни отнеме.
ПО ПЛОСКОСТТА НА ИНЕРЦИЯТА
Защо го правят? Можем да кажем “защото са кухи” и да приключим, но ми се иска нещата да са по-дълбоки…
Ако питаш тях някои ще ти кажат, че просто разпускат, може би след работния ден, след цялото напрежение и забързаност, след всички нерви и умора. Сигурно е така и сигурно е правдоподобно. Най-сигурното е, че това не е моят отговор, нито този, който търся и ме вълнува.
Сякаш сегашната генерация започна да го прави от скука. Събират се аверите, мълчат си, чешат си топките, пристъпват нервно от крак на крак… и кво да праим, ко да прайм, ми ай да свием нещо, ебаси…
Едни търсят щастието. Загубили са слънцето, светлината и топлината в лъчите му и се опитват да си създадат нова, изкуствена светлина, неонова. Те не могат да се забавляват, ако не вземат нещо. Не е сигурно дали наистина не могат, както и не е сигурно дали наистина се забавляват след поредната доза.
Други търсят енергията. PARTY ANIMALS наистина са животни - първични, диви, жадни. Аз не бих си взел такова животно вкъщи, те са тъмната страна на животинското. PARTY ANIMALS са потни, с разширени зеници и празен поглед, със зяпнала паст и изражение на говедо. Маса говеда в облак от лепкав прах, идващ от риещите им в земята копита. Зад облака от метафори се крие същината - те взимат, за да имат енергия, защото иначе не можело да скачаш цяло “парти”. Но кой е казал, че трябва да скачаш цяло парти? Това ли е критерият за фенщина, приятно изкарване и т.н.?
Трети търсят… просветлението. Астралната светлина. Докосване до Бога. Паралелния свят, тридесет и петото измерение. Вдъхновението ми идва от моментите, когато някой почне да ми разправя, че наркотиците отваряли съзнанието, извисявали те до едно ново, недостижимо инак ниво. Мнозина намират халюциногените и съпътстващите ги халюцинации за нещо особено, нещо мистично, загадъчно, магическо, романтично. Изобщо - нещо много чувствено и извисено, свише. Уви, всичко е химия. Химични, биологични и физиологични процеси, всякакви хормони, ензими, вещества. Взаимодействия и реакции, последици. Жалко, защото няма нищо мистично и божествено - има химия. Наркотиците не отключват нова реалност и нови възприятия - те ги “създават” локално. Изкуствено и не особено изкусно.
Много хора просто падат в жертва на собствената си слабост. Попадат в такава среда и стават част от нея. Подвеждат се по акъла на “приятели” и познати. В началото не им се друса, уж де, но не искат да се цепят от колектива, не искат компанията да ги отхвърли. Всъщност що за колектив и компания са тези, които биха те отлъчили за това? И съпричастността към такива неща ли е нужна, за да бъдеш част от приятелите си…
Повечето изобщо не се замислят. Правят го, защото е модерно, защото всички го правят, защото си дават вид на тежкари и гъзари, защото се чувстват по-зрели и опитни. Така е и така ще бъде, докато човек е на елементарното ниво да се води от позьорщина, стаден инстинкт и стремеж да подражаваш, за да се вписваш.
А някои просто опитват. Просто така, просто опит… просто е. От опит глава не боляло, хубаво било човек да опита от всичко. Те опитват и виждат, че няма нищо страшно. Не припадат, не получават гърчове, не колабират. Абе то вярно не било толкова страшно, значи става. Опитал веднъж, това означава, че човек е предразположен да опитва. И вероятно пак ще опита, ще опита за втори път или ще опита нещо друго. Ей така, просто така, просто. Винаги ще е просто опит. Ето я другата зависимост - не физическата, не психическата. Някои цял живот опитват и опитват. Пък и кво толкова… защо не?
ВРЕДНО БИЛО
На никой не му пука, че е вредно. Страхът и заплахите не възпитават. Може би и затова никой не спира - защото е вредно. Някои това дори ги стимулира, провокира, пък и във всеки от нас дреме по един инатлив бунтар. Всъщност и на мен не ми пука, че е вредно. На мен ми е повече тъпо, противно, грозно, безсмислено, символ на едно голямо падение, израждане. Ако е вредно (а то е) - това е просто допълнение към останалото.
Очевидно е, че всички онези предупреждения, надписи и кампании относно ВРЕ-ДА-ТА (физическата) нямат никакъв ефект. Обикновено предизвикват насмешка. “Аве яяя…”. В погледа на хората физическата вреда изглежда като нещо далечно, абстрактно, някаква фикция. Нещо твърде евентуално, което няма да им се случи, не и на тях. Трудно някой ще се уплаши от вредата, докато самата тя не го настигне. Почука ли на вратата ти идва и шопето, но вече е късно. Ала дори и тогава… всяко чудо за три дни. Един познат прекара инфаркт и толкова се стресна, че се взе в ръце спря да пуши. Страхът го държа година-две, а като позабрави и се почувства здрав - пак мина на две до три кутии дневно. Втория инфаркт не закъсня и го пожали, сега сигурно чака третия…
А някои съвсем не ги и интересува. Пристрастените към вредни субстанции си имат няколко златни лафа, които са толкова правдиви и разтърсващи с простоватата си, груба истинност, че просто нямаш какво да им отвърнеш. Вредно било - ами то всичко е вредно. Вредно било - ми то и храната е вредна, и въздухът е мръсен, дай сега да мрем. Вредно било - ми то веднъж се живее, поне да си направим кефа. Така и така щяло да се мре, нали. Ще се мре то, ама как искаш да стане - по естествен път или бавно и грозно, в мъчителна агония?
Пък пушачите смутено се оправдават, че ако спрат и ще надебелеят ужасно. Пушачите на марихуана не пропускат да вметнат, че цигарите и алкохолът са по-вредни, ПЪК!
« DRUGS NEVER SAY “I LOVE YOU” »
Дрогата е неестествена, а аз изпитвам влечение към естествените неща. Тук можем да се впуснем в един безкраен каламбур, обречен спор какво е “естествено” и прочие. Аз не обичам фалшивите неща, колкото и да са хубави. Ако се заиграем с въпросния каламбур обаче бихме могли да кажем, че щом самата природа ражда разни опиати, гъби и треви, то значи те не са фалшиви, а съвсем естествени, натурални и природни. “Тяяя природата си знае работата!” - обажда се от последния ред поредния последовател ЗА легализацията. Обичам истината, колкото и да не ни отърва. Дори най-болезнената истина е за предпочитане пред илюзията. Но със същия успех бихме казали, че може и целият ни живот да е илюзия. Даже и така да е, то тогава дрогата е илюзия в илюзията. Двойна доза. Действително оттук могат да се изстискат безкрай тези, базирани на неизвестността и относителността, които сякаш са неоспорими. И на различните призми, през които пречупваме светогледа си. Можем също да кажем, че както наркотиците са една долна химична реакция, така и всички уж “естествени” процеси в тялото ни не са нищо повече от същата химична реакция. И действително, разсъждавайки така можем да обезсмислим всеки спор и дебат. Аз обаче продължавам да не харесвам неестествените неща, с цялата условност на думите. Не обичам фалшивите, изкуствени неща. “Щастието” и “силата”, които не извират от теб, а си вкарваш отвън… те не е истински. Безчувствените чувства - те са достойни за презиране.
А след поредния досег със синтетиката хората се превръщат в изгубени души. За мен те се обездушават, обезличават - така, както аз си го разбирам. Това е едно собствено възприятие, за което не очаквам разбиране. За мен те избледняват и посивяват, изсъхват и гният… и много други метафори и епитети. Те са празни отвътре. Или гнили? Ей, кое ще звучи по-добре? И имаше още, но желанието да пиша си отиде. Даже в момента се боря с подтика да изтрия всичко.
